Изгубени

Изгубени

Всеки върви по своя път, изкачва стръмни хълмове или пък се спуска до дълбоки пещери. Често го пресичат пълноводни реки или пък пред нас зейва огромна пропаст, която се опитваме да прескочим. Много често и пътят ни е труден. Едни са завъртяни от урагани и изхвърлени на непознато място, други корабокрушират и се опитват да оцелеят на самотен остров. И се учим – всеки по своя начин, да намерим и усетим себе си, да опознаем потенциала си и да го развием, да го използваме и управляваме. Да успеем пред лицето на трудността и в крайна сметка – да увеличим самоувереността си, усещането си за надежност и вярата, че можем да се справяме. Да положим едни хубави вътрешни основи, на които да стъпваме в трудни моменти. Едни се справят с предизвикателствата на живота, други не, трети пък се отказват още преди да са започнали.

И обикаляме ли, обикаляме… опознаваме широкия свят, но в един момент, отплеснати от темпото, с което препускаме, бързайки да стигнем до крайната дестинация, се спираме. Някои спират, за да се насладят заслужено на нещата, които с много труд са постигнали, но други… те се оказват загубени. За къде ли всъщност са бързали, в кой ли точно момент са се отклонили от своя път и са започнали да се лутат слепешком в измислена надпревара с другите и с времето си?

Ами сега, накъде? Опитват се да си спомнят за последния път, в който са били истински щастливи, свободни, вдъхновени, окрилени от живота в себе си, задвижени от надежда и смисъл.. Но е толкова трудно, споменът почти е избледнял. В тях бих допуснала, вероятно доста надъбоко, стои един въпрос, който настоява за своя отговор : „Кой всъщност съм аз?“

За този въпрос обаче няма подсказки, няма формули или правилен отговор. Дори напротив – възможностите са много. Може би тук е и лична ни отговорност, дължим го на себе си – да му отговорим истинно и честно. Но не само. Ако се окаже, че нещо не ни харесва – пък да вземем мерки, да направим нещо. Защото в крайна сметка ние не сме камъни, нали така? Можем и да се променяме. И качествената промяна е възможна и се случва отвътре – навън. Да, може би отворили „кутията на себепознанието“, от там ще изкочат още въпроси, като „Какъв е смисълът на живота ми?“, „Какво правя със себе си?“, „Живея ли въобще?“ Но една такава равносметка ще ни затормози ли или всъщност ще е възможност да създаваме качество в живота си, на всички нива?

Има много загубени души, които още приживе се лутат като призраци, бледо подобие на всичко онова, за което са копнели. Но не са имали куража, волята и смелостта да осъществят. И не, никога не е късно да го направят. Докато все още ги боли за неизживяната добрина и поругана обич, не е късно.

Comments are closed.