Носим маски всеки ден, различни според ситуацията, според хората, според това доколко застрашени се чувстваме. Опитваме се да се нагодим, да ни харесват, да се адаптираме в обстановката, да сме част от компанията. Но с цената на какво? Не изразходваме ли прекалено много енергия в поддържане на този фалшив образ. Имидж, който сами сме избрали за себе си и всячески се опитваме да „пробутаме“ на другите.

И в резултат на който се отдалечаваме от себе си и от истинската си същност. Уравнението е просто – не харесваме себе си, слагаме си маска (която да изиграе ролята на някакъв параван, защита) => изоставяме сами себе си. Тоест за да не бъдем отхвърлени от другите, ние отхвърляме сами себе си. Доста гениално начинание, за което малцина си дават сметка. А най-умелите всъщност стигат до там да самозалъжат себе си и да подменят насилствено личността си с избрана, привлекателна маска.

Да, маската служи за успешна защита на онези, които не могат да застанат зад себе си:

* Някой очевидно се опитва да ви засегне и злепостави – ще приемем нещата на шега, толкова е просто… (нали така или иначе не можем да му се противопоставим, по добре да го изиграем, че не ни е наранил).
* В работата потъпкват правата ви – ще си замълчим и лицемерно ще се усмихнем… (нали така или иначе ни е трудно да се защитим, да се опълчим, изисква усилия, по-добре да преглътнем ситуацията и да се примирим)
* Част сме от повърхностна и ограничена компания – екстра си ни е там.. (къде тепърва да търсим хора, с които можем да имаме пълноценни и вдъхновяващи взаимоотношения)
* Партньорът ни обижда, наранява, унижава, изкарва агресията си върху вас – ще сведем глава… (нали няма нормални семейства, всеки има проблеми, това е в реда на нещата, поне съм жертва, ще може да ме съжаляват хората)

Примери най-различни, а резултат еднакъв – фрустрация, задържана агресия, тъга, самота, неудовлетвереност, тревожност, горчивина. А как всъщност ни се иска да реагираме в тези ситуации? Може би по един по различен начин? Да чувстваме вътрешна сила, да знаем, че не бихме позволили да ни нараняват, да можем да очертаем границите си, да забелязваме сигналите и да взимаме съответните решения своевременно. Да разчитаме на себе си. Да сме водени от избора, че няма да правим компромис с ценностите си. Да, харесваме се и ще се погрижим да сме щастливи и реализирани. По-добре да бъдем изоставени в този път и да отпаднат някои наши „приятели“, да преживеем временен дискомфорт, отколкото да загубим себе си. Защото лесните избори утежняват живота ни в последствие.

Но след това поне няма да си задаваме въпроса – „Защо изглежда така луксозно да сме автентични и щастливи?“