Удовлетворени ли сме от живота си? Доколко въобще си даваме сметка към какво се стремим, какво искаме да постигнем, как да се чувстваме? Ако все пак имаме някаква представа за това – доколко тя е съкровено наша и осъзната, доколко е продиктувана от очакванията и нормите на семейството, близките, обществото? Защото “така трябва”.

Всъщност това е един от сигурните признаци дали обичаме себе си или подсъзнателно се стремим към провал. Дали искаме да сме победители и лидери или сладко да се “измъчваме” в ролята на жертва?

И ако все пак дните ни минават чувствайки се неудовлетворени (без конкретна причина), то задавали ли сме си въпроса – доколко се себеосъществяваме? И доколко живеем през и заради другите. Себе си оставяме на заден план. Но защо? Толкова ли се чувстваме маловажни и незначителни? А защо пък да не проявим доза егоизъм (не егоцентризъм), който в тези ситуации дори би бил здравословен? Да не ни е страх да бъдем личности, да сме свободни, различни, отговорни. Да се откроим от булшинството.

В такъв случай няма да сме постоянно в очакване някой друг отвън да ни осъществи и реализира, да ни придаде стойност. Очакване, което често води само до неудовлетвореност, защото дори не сме си направили труда да се задвижим и да си поискаме.

От тук нататък изборът е само в нашите ръце.

Победител или жертва?