Вероятно ще се съгласите, че има различни видове агресия. Тя може да е старателно прикрита – зад усмивка или комплимент, може да е директна, цинична, неудобна, грозна и отблъскваща. Може да доведе до физическа саморазправа или словесен двубой. И още много, мого други. Но едно е сигурно – може да наранява, и то как…

А всъщност в психологията здравословната агресията е нещо хубаво – тя е движещата ни сила, гориво, енергията, която ни активира и развива. Защото човекът не може да бъде единствено инертен, пасивен, да не се помръдва. Все пак не е камък, нали така? Ако ситуацията не го удовлетворява, най-нормалното нещо е да положи усилия и да я промени. Всъщност усилие вероятно не е и най-подходящата дума, защото ако има вътрешно равновесие и баланс, промените ще следват естествено своя ход и няма да се преживяват като ужасно усилие или пък насилие над самите нас. Това, разбира се, не би било възможно, ако не намерим личен смисъл за себе си в дадена промяна. Смисъл, който да произтича от собствените ни убеждения и ценности, а не на наложен отвън, под натиска на изискванията.

Какво представлява здравословната агресия?

  • Поведенчески модел, чрез който ние можем ясно да очертаем своите граници, да маркираме личното си пространство, отвъд което навлизането е въпрос на наш личен избор. В противен случай бихме били един разграден двор, даващ безброй възможности за злоупотреба. Да не се страхуваме да кажем „Не“, като по този начин да утвърдим нашата свобода, автономия и индивидуалност.
  • Със здравословна агресия можем да отхвърлим хора, поведение, ситуации, очаквания, изисквания – които ни вредят, задушават и потискат. Става дума за онзи необходим здравословен егоизъм, които обслужва нашите интереси, но не и за сметка на чуждите. Това е и поемане на лична отговорност в задоволяване на собствените ни потребности.
  • Да заявим себе си – да отстояваме мнението и позицията си, да аргументираме изборите си, да изградим облика си. Разбира се, без да желаем да пренебрегнем и омаловажим чуждите такива. Тоест в здравословната агресия има толеранс, желание за сътрудничество. Тя не е самоцел, желание за налагане и власт, през която да се почувстваме по-важни (компенсаторно).
  • Няма намерението да нарани. Съдържа уважение към другия. Липсват скрити мотиви като например желание да злепостави, обиди, унизи и манипулира. Тоест движена е от добронамереност и обич – както към себе си, така и към другите.
  • Честна, директна и откровена е. Понякога може дори да е неудобна или социално „неприемлива“, но е истинна. Съответства на вътрешните ни емоционални преживявания и през нея ние може да сме автентични, а не прикрити зад лицемерни маски. Защото дори през една негативна обратна връзка, която няма цел да нарани, ние можем да дадем много на отсрещния.
  • Говори от АЗ лице, през своите собствени преживявания. Например: „Това, което направи ме ядосва, защото…“. Следователно, нужно е да можем да разпознаваме и собствените си чувства и да не ни е срам да ги назоваваме. Не сочим с пръст и не обвиняваме. Реагираме своевременно на ситуацията, не отлагаме (което пък от своя страна би могло да доведе но премокерно ескалиране на напрежението).

Неминуемо трябва да стане дума и за способността ни да управляваме нашата агресия. Не случайно казвам управляваме, а не контролираме – защото второто често се използва при желанието тя да бъде потисната, отречена, изтласкана и да се направи така, че все едно никога не е съществувала. Особено, ако ни се иска да изглеждаме светци. А за да управляваме агресията си, първо трява да я опознаем и да провидим скритите й понякога мотиви. Ако те не ни харесат – да ги променим. Звучи някак лесно, но съвсем не е така. За да се промени поведенчески модел, той трябва да се замени с друг. И понеже поведенческите модели не растат по дърветата, особено здравите такива, в този процес може да ни помогне психотерапията. Така, когато накрая имаме здрав вариант на агресията си, който харесваме – с много по-голяма охота ще я припознаем и интегрираме в себе си.

С оглед на описаното до момента, предполагам вече ще се съгласите, че агресията е нещо хубаво. Или е поне такова, до момента, в който намеренията, с които я проявяваме, не я направят изкривена и невротична. Тоест облужваща скрити наши цели, но най-общо казано – разрушителна, деструктивна и садистична. И така, пречупена през призмата на субективните ни преживяване и вътрешната ни реалност – се превръща в инструмент, оръжие за унищожение или самоунищожение. Защото ако липсва здрава агресия, породената вътре в нас енергия не може да изчезне. Вместо това намира своето продължение навън – процеждаща се през вратичките на нашия садизъм или мазохизъм.

В първия вариант, при садизма – ще реагираме импулсивно, взривоопасно, водени от желание за мъст и разрушение. Няма да се интересуваме от чувствата на останалите, от това, че ги нараняваме. Все пак е много по-лесно да се руши, отколкото да се гради. Но ще има така мечтаното от някои – страхопочитание. Поздравления. Силни деструктивни импулси, които в условията на така създадения хаос, убиват всичко около себе си и не на последно място – и носителя си.

Във втория, при мазохизма – ще премълчаваме, предъвкваме злобата си, която на свой ред ще продължава да ни трови. Ще се самонаказваме, защото вътрешно се чувстваме изначално виновни. Ще търпим ли, търпим. И след това още, но в никакъв случай няма да реагираме. Индиректно ще даваме посланието – „Чувствай се виновен, че аз съм зле.“ Дали си заслужава цената – все пак на карта е заложено собственото ни здраве и щастие.

И ако в изкривения си вариант агресията е една своеобразна граната, която държим, ще сме поставени пред избора или да я хвърлим към останалите, наблюдавайки с лека усмивка пораженията и разрухата, които нанасяме. Но пък нали ние сме отървали кожата. Или пък ще решим да я задържим в себе си, чувайки щракащите звуци преди неизбежния взрив. В така описаната ситуация, здравата агресия се явява халката, която отново може да поставим на мястото и така да обезвредим боеприпаса. Разбира се, само ако намираме смисъл в това да сме добронамерени към себе си и света.