Едно е да изпитваме страх, изправени пред реална и застрашаваща ни ситуация. Съвсем друго е да се страхуваме изначално, без основателна причина. Или с други думи казано – поради нереална причина. Такъв е и характера на ирационалните страхове – те не се влияят от рациото, от разума на човек, който си дава сметка, че заплаха няма. Продиктувани са от дълбоко вътрешно усещане за опасност, което нашепва, че нещо страшно предстои да се случи. Тук в пълна сила важи поговорката „На страха очите са големи“. Но освен, че са големи – те са и заслепени, тъй като е много е трудно да се определи откъде идва заплахата.
Ирационалните страхове провокират определен модел на функциониране, на мислене и преподготовка, които има защитна функция. На пръв поглед нещата изглеждат оправдани – нали все пак се „предпазваме“. Но не и до момента, в който тази защита всъщност започва повече да ни вреди, отколкото да ни помага. Все едно ежедневно да се разхождаме по улицата в рицарски доспехи, от страх да не би случайно някой недоброжелател да ни покоси. Усилието изглежда несъответно на риска, нали така? Точно на този принцип разлютените ирационални страхове хабят жизнените сили и енергията на човек, а той линее под тежестта на постоянната тревожност.
Ако прекалено дълго оправдаваме ирационалните си страхове и сме толерантни към тях – рискуваме те да препрастнат във фобийни състояния, натрапливости или пък да станат неизменна част от нас самите. Ако ни е трудно да си представим себе си без конкретния страх в живота ни – вероятно това е маркер доколко надълбоко той е пуснал корени в нашата личност. И доколко ние самите сме повярвали, че това е необратим процес и сме се примирили с това „доживотно проклятие“. Предали сме се.
Несъмнено най-големите страхове са в главата на човек. И именно той е специалист в това как да ги направи още по-зловещи и чудовищни. Те може би са проекции на собсвените му демони или пък са индикация за слабите му места, за аспектите от живота, с които все не се справя, за житейските уроците, които все още не е разбрал.
Някак много вълнуващо е, когато човек осъзнае, че от него зависи да сложи край на този порочен кръг, на тази тъмна и сковаваща сила, която го управлява. Да съблече най-накрая тежките доспехи и да олекне от тежестта на тревожността. Как ли? Като спре да бъде жертва на обстоятелствата и предприеме осъзнати стъпки по посока на това да бъде автор на живота си.
От другата страна на страха се намира надеждата и вярата в доброто.