Нека приемем, че всички се раждаме чисти същества, неопетнени, най-общо казано – с вяра в доброто и силите на живота. Но при мнозина – в един момент тази вяра рухва… в резултат на тежки разочарования, предателства, болка. И човек се превръща в скептик, а на един следващ етап и в циник. И става много по-лесно да се намрази живота, да се пропагандира, че хората са зли, да се забрави за душата и да се преследват само материални цели. И хоп, омразата е оправдана, както и деструктивните импулси. И понеже е много по-трудно да създава, той ще разрушава. За да накаже „живота“, че го е отблъснал и наранил! А от там – пътят надолу е неподозирано хлъзгав и може да отведе до нисшо съществуване, в което само може да има отчаяни опити за имитация на истински живот. До момента, в който на човек му писне да се самозалъгва и с риск да признае грешките си – не реши да извърви обратния път към доброто в себе си.