Пред-разсъдък – всичко онова, което предхожда нашия разсъдък, нашето автономно мислене и което е вплетено по особен начин в нашето светоусещане. Вплетено… или всъщност по-добре да кажем дълбоко вкоренено – като бурен, който задушава личната ни позиция до степен да предадем себе си си и да предпочетем да сме поредната овца в стадото.

До тях ще кажем удобно – прибягваме някак си автоматично, без да се замислим, без да ги поставим под въпрос. Интернализирани норми, които са станали „личностна“ диспозиция, измислени правила, архаични вярвания, ограничения, скованост, липса на толерантност и широкоскроеност. Хм, вече не звучат особено привлекателни, защо са ни тогава?

Всъщност предразсъдъците биха могли да имат различни функции. Понякога ги използваме като защита, която ни струва солено и се пише на сметката на самозаблудата ни. Например – не сме готови да разпознаем наличието на определена черта в себе си и на принципа на отрицанието – я отхвърляме у другите. „Крадецът вика: Дръжте крадеца“. И така, някак си много по-лесно става да се присмеем на различието на някой, отколкото да признаем пред себе си, че всъщност му завиждаме за свободата.

В други ситуации, предразсъдъците имат уж адаптивна роля – т.е. за да се впишем в социума и бидейки зависими от социално-психологините влияния на окръжението си, ние решаваме да изповядваме определени негови разбирания, за да може на своя страна да бъдем приети, а не отхвърлени. Т.е. настройваме се на вълната на психичния климат. И ставаме част от стадото, доволно пасейки си трева наравно с останалите. Или поне, докато не си зададем въпроса – Наистина ли тук ни е мястото?

Но все по-често предразсъдъците се явяват алиби, през което уж ненаказано и тихомълком, през подхвърляния и шеговити изказвания – да разтоварим злобата и агресията си, негативизма си, недоволството от личния ни живот, ненавистта към хората или пък завистта към успехите им. Позиция, която съдържа оценка, преценка, генерализация, твърдения без аргументи. Сякаш пък сме в позиция именно ние да даваме такива? Но за тази подробност се надяваме просто никой да не се досети.

Така например, ако пред нас има една хубава жена, тя най-вероятно ще да е глупава… Ако мъжът покаже чувства– то вероятно е „под чехъл“ или пък още по-лошо – хомосексуалист! Така или иначе – несъмнено е слаб! Мъжете не плачат! Никога! Ако пък някой се забавлява и танцува – кой знае колко си е пийнал… Сигурно е алкохолик!

И така ще се дистанцираме от всички онези „повредени хора“, защото ние сме велики и това трябва да се знае, ние не принадлежим на простолюдието моля, моля. А всъщност истината вероятно не е точно такава, но това всеки знае дълбоко в себе си.

Така или иначе, каквато и да е функцията на нашите предразсъдъци, те си приличат по едно – често става дума за едно замърсяване на разума ни, за една изкуствено създадена, но пък удобна позиция, която понякога е в противовес с вътрешните ни усещания. Да добавим към това и допускането, че наличието на предразсъдъци би могло да бъде и индикация за незрялост на личността, инфантилност и наличие на ограничения. А дали пък и не бихме могли и да предположим, че противоположното на предразсъдък е свободата да мислим сами, да имаме позиция и да не се притесняваме, ако тя не съвпада с всеобщото мнение? Нещо, което си е наше, до което сме стигнали със знанията и душата си, което е в синхрон с нашите усещания.

Да, всъщност не е случаен и изразът – „Робуваш на предразсъдъци“. Т.е. превръщаш се в затворник на едни убеждения, които стават все по-закостенели през годините и с които следва да съобразяваш мисленето, реакциите, поведението си. Това от своя страна води до ограничения, изкуственост, липса на лекота, а и в някои случаи – липса на спонтанност и естественост. Но какво пък толкова, важното е да си важен, и прав, и всезнаещ! Ако ще и това да означава да си трагикомичен. Голяма пък работа! Фръц! 🙂