Садистът изпитва удоволствие от чуждото страдание. От това да подчинява, поробва, притежава, да доминира и наранява. Да умъртвява проявлението на всичко живо – посредством задушаващ капан, изкован от обсебване и злост. Една счупена личност – вероятно още много назад във времето, когато към самия него е упражнявано насилие, а нуждата от обич е била осквернена. Така вярата в доброто изчезва и не остава нищо друго, освен да си отмъсти на „този голям лош свят“ за болката, която му е причинена. Да отмъсти, като самият той насилва. В търсене на една извратена форма на „справедливост“.

Мазохистът от своя страна всъщност търпи дори тогава, когато не се налага. Той е жертва, страдалец – много е велик в мъченичеството си. Съзнавано или не – търси някой да господства над него и да го потиска. Има нужда от злодей, за да оправдае отсъствието на лична отговорност за живота си. Така ще си осигури алиби – та нали свободата му е отнета (нищо, че всъщност я е предал даром), следователно няма как да има очаквания към него и той може да пусне на воля своята пасивност и апатия към живота. Все проявления на саморазруха и дълбоко убеждение, че не заслужава да бъде щастлив. Скритото послание към неговия насилник е – „Ще продължа да съществувам тук, няма да те напусна, за да ти напомням за собственото ти нищожество“. Принася себе си в жертва, за да захрани злото. Така става доброволен съучастник на същото това зло.

Насилниците много често обвиняват другите: „Ти си виновен, че така реагирах“. Винаги намират оправдание за проявената агресия. Насилието се явява извратена форма на обич и за двете страни. При садиста: „Притежавам те, значи си ми важен и те обичам“. При мазохиста: „Притежават ме, значи съм му важен и ме обича“. Идеята за притежание би могла да се прояви и като убиди, ревност, унижение, токсично отношение – въобще всяко посегателство върху личността. Но видиш ли същото това насилие се дегизира и представя за любов. Това е една много заболяла привързаност, която е разрушителна по своя характер и проявления.  

И ето как става дума за една зловеща хватка, която е двустранна; за едни човешки взаимоотношения, които са се изродили и имат за цел взаимно унищожение. Това е и начин, по който злото се храни с човешка мъка, страдание, пропиляно време и животи.

И тъй като възрастните имат право на свободна воля, включае и право да се саморазрушават, то ако става дума за истински жертви – това могат да бъдат единствено децата, които растат в токсична семейна среда и стават наблюдатели на насилието от първи ред. За огромно съжаление – често стават дори и обект на същата тази агресия. Така насилието се „нормализира“ в тяхното съзнание и светоусещане, превръща се в шаблон за нормални човешки взаимоотношения. По всяка вероятност, когато те порастнат – ще търсят партньори в живота си, с които да разиграят именно тази семейна садо-мазо динамика. Защото това е единственото, което им е познато. И може би защото тайничко ще искат да си докажат, че семейството им не е било така сбъркано. Уви така кръговратът на насилието се самозахранва. Или поне до момента, в който не положим осъзнати усилия да прекъснем този омагьосан кръг, да сложим край на наследственото предаване на агресията и така да предпазим децата си от нея. Защото едва когато малкият човек бива отгледан в условия на обич, грижа, уважение и свобода – ще бъде способен на същото. Ще има вярата, че заслужава да бъде щастлив.