Усещането за нас самите най-ясно изкристализира, когато сме самотни. Как се чувстваме тогава – силни или слаби? Какво си представяме? Защо ни е толкова страх да сложим картите на масата и да се срещнем със себе си? Какво толкова се опасяваме да не открием? Някой демон?
Добре, ако в крайна сметка се окаже така – това означава, че този злодей така или иначе дреме в нас. Стои си на тъмно и се храни със страховете ни. Спотайва се и невидимо дърпа конците, точно когато не трябва. Така ги дърпа, че понякога тотално ни оплита. Ако какво би било, ако открехнем „вратата“ и постепенно пуснем малко светлина и надежда? Не искаме да го плашим, а да го прилъскаем – това наше неопитомено АЗ, което е толкова самотно, че е решило да се прави на страшно и да ни държи на разстояние. А всъщност има нужда от любов.
Хм… тогава все още ли „самотата“ ще звучи толкова страшно?