Последните години социалните медии са съществена част от живота на съвременния човек. В някои случаи се стига до крайности, до зависимости, до обсебване, до автоматично скролване часове наред, колкото да се държи съзнанието заето. Или по-точно – упоено. Бягство в една виртуална реалност, която е само на една ръка разстояние. Там удобно може да се заеме мястото на наблюдател и охотно да се шпионират заниманията на останалите.

Така се раждат и един нов феномен – синдромът FOMO (Fear of missing out). Неусетното сравняване на ежедневието и себе си – с всичко онова лъскаво, екзотично, вълнуващо, интересно, привлекателно, разнообразно и неповторимо, за което претендират другите. Човек започва да се притеснява: „Изпускам ли нещо важно? Изоставам ли?“. Започва да съжалява себе си и обикновения живот, който води. Самоотхвърля се. Решава, че е нещастен и провален. Стресът и тревожността се покачват. Ошашкан, че е загубил много време и е пропуснал куп неща от живота – започва да препуска в незнайни посоки, само и само да навакса. Обърква се още повече. Тази трескава надпревара, това състезание по изглеждане и представяне за пред другите – отнема насладата от свещената обикновеност на живота.

А струва ми се, в простичките, тихи и искрени преживявания от живия живот – там може истински да ни има. И това да ни е напълно достатъчно, за да сме щастливи. Joy of missing out.