Нека приемем, че всички се раждаме чисти същества — неопетнени, изпълнени с вяра в доброто и силите на живота. В началото сме отворени към света и вярваме, че животът има смисъл и ни подкрепя.

Но при мнозина в един момент тази вяра рухва — след тежки разочарования, предателства, загуби и болка. Постепенно човек започва да губи надежда, да се затваря и да става скептичен. А на един следващ етап — и циничен.

Тогава се ражда омразата към живота. Става по-лесно да обвиниш света, хората, съдбата. Да решиш, че „всички са зли“ и че няма смисъл да търсиш доброто. Така се появява вътрешно опустошение — усещането, че животът няма стойност. И хоп — омразата вече изглежда оправдана, както и деструктивните импулси.

А понеже е много по-трудно да създава, човек започва да разрушава. Несъзнателно наказва „живота“, че го е отблъснал и наранил. И пътят надолу се оказва бърз и хлъзгав — водещ до празнота, апатия, нисшо съществуване, в което има само имитация на истински живот.

Но идва момент, в който на човек му омръзва да се самозалъгва. И с риск да признае грешките си, решава да извърви обратния път — към доброто в себе си.
Там, където все още има светлина, вяра и желание да се живее.