Има ли смисъл да се говори за симптомите на паник атаките? Сърцебиене, изтръпване, задушаване, страх, ужас, усещане че умираме, отпадналост, отчаяност, чувство за обреченост, нереалност, зов за помощ… Но питаме ли се какво послание даваме на околните по този начин? “Аз съм болен, отчаян, жертва, нуждаещ се… Ти си длъжен да се погрижиш за мен!” Но защо някой да е длъжен да поеме тази отговорност вместо нас? От любов ли? А каква тогава е нашата любов към него, за да го поставим в тази ситуация? Искрена, чиста… едва ли… Това е изнудване, използване, егоизъм.
Е, явно след като сме се оказали в тази ситуация, имаме два избора – да се подчиним на паник атаката и да позволим да командва и разбива главоломно живота ни или да осъзнаем, че ние сме много по-силни от нея и да благодарим за сигналите, които ни е дала.
Замисляли ли сте се защо това тревожно разстройство всъщност предизвиква симптоми на телесно ниво? Може би, за да ни обърне внимание, че нещо в живота ни не е наред? Своеобразна червена лампичка, която предупреждава, че нещо с вътрешния ни свят не е наред. Нещо сме занемарили, отлагали безкрайно… до момент, в който нещата ескалират и трябва да избият на някъде, за да се освободи напрежението. Но то се освобождава като през тесен винтил, затова не води до трайно облекчение, а тревожността се повтаря. Своеобразна тенджера под налягане, която сме забравили да се нажежава на котлона прекалено дълго време…
Ако отидем и по-надалеч – всъщност бихме могли да сме благодарни на паник атаките. Все едно да имаш вградена предупредителна система. Нотификейшън – “Сигурен ли си, че ще продължаваш да не се наслаждаваш на живота си? Още колко…?! Сигурен ли си, че за пореден път ще си премълчиш, ще преглътнеш обидата ( = ще натъпчиш отново злоба и агресия в себе си)? Няма да признаеш чувствата си – било то любов или омраза, завист или възхищение?”
Някои казват: “Те чувствата са проява на слабост, разкриват ни, правят ни уязвими.” И тук ние избираме – да сме “уязвими”, но истински, искрени, богати, раздаващи се и адекватни на чувствата си или “силни”, но всъщност кухи, опразнени от смисъл, роботизирани човечета, които ежедневно живеят по инерция…
Паник атаките всъщност са един своеобразен диалог, който провеждаме със себе си. С тези аспекти от личността ни, които са били пренебрегвани, отхвърляни, подтискани, отричани, от които ни е срам и не си признаваме, че имаме! С нашата сянка! Ние може да се включим в този диалог, да бъдем искрени и разберем посланията, да осветлим сянката си и интегрираме тези елементи от нея, които намираме за стойностни и които ще ни направят цялостни, хармонични.
Всъщност слизането на дълбоко в нас е едно наистина нелеко начинание. Тук на помощ идва психотерапевтът, който ни придружава в това пътешествие – пътешествие обратно към себе си!