Въпреки целия комфорт, който ни заобикаля и всичките системи за сигурност – ние се чувстваме все по-застрашени и по-застрашени. Сами, несигурни, уязвими, слаби и жертви на съдбата. Горките ние! Постоянно препускаме, бягаме (все едно нещо ни гони) или пък търсим убежище, където да се свием. А защо не и някой силен партньор, който да използваме за щит срещу опасностите в живота. Но каква ли е онази невидима заплаха, която ни дебне? Която ни кара да сме постоянно нащрек и да очакваме най-лошото? Кара ни дори да се чувстваме като плячка. Отвън ли се намира или е нещо в нас?

Ще се изненадате ли, ако опасността се окаже „продукт“ на нашата вътрешна ирационална действителност? Тоест – на начина, по който интерпретираме заобикалящия ни свят по един удобно-неудобен начин. А ако се окаже резултат на все още нерешени вътрешни конфликти и аспектите, в които не ни се иска да пораснем? Или пък на вътрешна леност? Би било доста парадоксално, защото ще означава че ние сме отговорни за лабилното си психическо и емоционално състояние. Жертва сме на собствения си лош сценарий. Не! Зачеркваме този вариант, наистина не ни устройва! Ще се изискват много усилия за промяна, осъзнавания, неприятни истини… Не си заслужава! Пък и кой в днешно време ще се занимава да се вглежда в себе си?! Нямаме време за това. Заети сме. При това на пълен работен ден, за да си осигурим гореспоменатия комфорт.

Не е ли по-лесно да вярвате, че наистина съществува паранормална зла сила, чиято основна мишена сте ВИЕ, а целта е – стъжняването на живота ви. Внимавайте, вторият избор би бил доста нескромен. Но пък е лесен, а и предлага неограничени възможности за драматизиране. Тоест ще има да ни съжаляват, да ни се притичат на помощ и да ни държат за ръчичка. Нещата започват да звучат примамливо апетитно… Участваме! Приемаме ролята. И се впускаме. Ще сме невинната жертва – стресната, трепереща и неспособна да се справи с „големия, лош свят“. Все ще ни трябва „нещо“, което да повдигне настроението ни, да ни развесели, да ни приласкае към живота, да ни убеди, че си струва. Да ни помогне, защото ние просто не можем сами. В противен случай ще стоим нацупени и ще сме сърдити. И ще си задаваме въпроса: „Защо все на мен не ми се получава? Винаги съм прецакан!“. Дотук добре. После, ще си намерим някой второстепенен герой, който да обвиняваме за неволите си и за това, че продължаваме да сме нещастни. Той ще е злодеят в картинката. Но колкото да оправдае нашето страдание, няма нужда да му се обръща повече внимание от необходимото. Да не вземе пък да ни засенчи. Междувременно ще мрънкаме и ще се оплакваме. Важен момент, изпълнен с патос – нека прожекторите да са насочени право в нас.

Опиянени и увлечени от „известността“, неусетно филмът свършва. Времето ни също се оказва поизчерпано. Кога мина този живот? Но пускаме лентата, гледаме щедьовъра на живота си… Ще се харесаме ли? Ще приемем ли ролята на жертва отново? Ще си е струвало ли?

Май опасността наистина през цялото време е била вътре в нас. И лесните избори винаги горчат накрая.