Психотерапията, или с други думи – терапия на душата. За мен звучи напълно логично и естествено, по пътя към щастието си, човек да мине именно през познание на своята душа, на своята автентична същност, на своите копнежи и истински трепети. Начинание, което е същевременно трудно, но и би могло да бъде много лесно. Стига човек да си даде ясна сметка за мотивацията си и каква е цената, която би платил, за да може след време категорично да каже на себе си: „Тук и сега – аз съм щастлив. Дължа го на себе си. Само аз знам какво ми костваше, но определено си заслужава“.

А щастието само по себе си би могло да има най-различни измерения и има, но що става дума за душата и произтичащата от нея вид форма на щастие – едва ли това би било нещо, което физически съществува в материалния свят. Представям си го като състояние на духа, една лекота, с която човек се движи през живота, учи уроците си, дава и получава, свързва се с хората, съзерцава света около себе си и на свой ред твори красота. Тоест – все едни „невидими“ неща, или поне до момента, в който не се изпишат на лицето на човек. Така за мен изглежда щастието, а за да е възможно то, се изисква смирение. Изисква се също така разчистване на ламтежите на егото и преотркиване на душата. Тя на свои ред би дала нов вид вътрешно зрение и усещания, които често са своеобразна карта, водеща към скрити съкровища.

Това е и една специална среща с нас самите, във всичките ни аспекти – хубави и лоши. Среща, която често хората отлагат, понякога дори цял живот. И бягат в какво ли не – работа, връзки, обсебеност от децата, зависимости, екстремни занимания и много други. Но всъщност бягат от себе си, самоизоставят се, губят се по течението на живота, преследват чужди цели и живеят изкуствено, със срастнали социални маски, но „успешни“, а всъщност често кухи отвътре. Но когато останат насаме със себе си – знаят истината, дори да не биха могли конкретно да назоват усещанията си, вероятно им остава един горчив вкус, едно съжаление, че пилеят времето и живота си, не са намерили истинския си смисъл.

Такива моменти на откровение всъщност биха могли да бъдат голяма възможност – за това да потърсят себе си, да се опознаят, да видят къде са ранени и да лекуват с любов болката си, а не да коцукат неуверено през живота, без път и посока.