Отминали времена. Отминало щастие. Спомени. Близки, които вече не са сред нас. Няма ги тук. Останали са там – в миналото. И така неусетно предпочитаме и ние да поприседнем при тях, да се върнем назад, сгушени в спомените си и в желанието да сме отново заедно. Навестяваме ги все по-често, пътуваме във времето и започваме да предпочитаме там-и-тогава пред тук-и-сега. Но той животът не чака никого. Не би могъл. А времето е непреклонно и се движи само напред. Реалността е само в настоящето.

Немалко хора засядат и остават блокирани в миналото, в клопката на травмата си. Или по-точно – в моментите преди травмата да се случи, сякаш това магически ще направи тя да изчезне. Causa perduta.

Тези многократни и продължителни пътешествия назад стават все по-нелегални, струват прескъпо и са за сметка на всичко, което ни предстои. Затова и са опасни.

Това, което е било или пък ще бъде – то съществува само в мислите и фантазията ни. За съжаление всъщност то не съществува истински. Плод е на нашата носталгичност или пък тревога. Сладко-горчив плод, който все пак ни е познат по вкус и избираме да предъвкаваме отново и отново. Познатото е някак безопасно, но в един момент става толкова еднотипно, дори вече безвкусно. Издава нашето нежелание да продължим напред. Заслужаваме ли всъщност да сме щастливи отново?

Изпаднали зад борда на живота, заседнали в миналото – кога и дали ще предпочетете да се върнете? Да живеете истински? Да рискувате и печелите нов смисъл, който да ви съ-живи.