Паник атаката – когато тялото крещи това, което умът премълчава

Симптомите на паник атаките са до болка познати на страдащите от тях –  сърцебиене, изтръпване, задушаване, страх, ужас, усещане че умираме, отпадналост, отчаяност, чувство за обреченост, нереалност, зов за помощ… Но ако се вгледаме отвъд симптомите, ще видим, че тя носи послание. Вместо просто да питаме „Как да спре?“, можем да се запитаме „Какво иска да ми каже?“

Жертва на тревожността

Често в паник атаката има и нещо друго – несъзнателен зов за помощ и надежда да бъдем спасени. „Аз страдам, помогни ми, спаси ме“. Но така би се получило, че ни се иска да прехвърлим личната си отговорност върху някого друг? Истинската любов не е спасяване, а присъствие. Когато започнем да се грижим сами за себе си, тревожността ни започва да се видоизменя.

Двата избора

Когато се изправим пред паник атака, имаме два избора – да й се подчиним и позволим да командва и разбива главоломно живота ни ИЛИ да осъзнаем, че тя не е враг, а съюзник. Какво ли има да ни каже този непознат вестоносец? Ще намерим ли смелост в себе си да приемем посланието му? Несъмнено подателят е един – нашата душа. Всъщност това би бил истинският път за преодоляване на  паник атаките – чрез осъзнаване и среща с тях, а не чрез бягство.

Тялото – говорител на душата

Замисляли ли сте се защо това тревожно разстройство всъщност предизвиква симптоми на телесно ниво? Паник атаката често идва, за да ни спре. Тялото проговаря през телесните симптоми, когато душата е била твърде дълго заглушавана. Симптомите са като червена лампичка – предупреждение, че нещо в живота ни не е наред: потиснати чувства, неизказани истини, непризната болка. Колкото повече ги игнорираме, толкова по-силен ще бъде сигналът.

Алармена система, която предупреждава, че нещо с вътрешния ни свят не е наред. Нещо сме занемарили, отлагали безкрайно… до момент, в който нещата ескалират и трябва да избият на някъде, за да се освободи напрежението. Но то се освобождава като през тесен винтил, затова не води до трайно облекчение, а тревожността се хронифицира. Своеобразна тенджера под налягане, която сме забравили да се нажежава на котлона прекалено дълго време.

Може да звучи парадоксално, но паническото разстройство е pop-up notification, който пита: „Сигурен ли си, че искаш да продължаваш да живееш така?“ Паник атаката е покана – да спрем, да се чуем, да си позволим да чувстваме. Да признаем болката, вместо да я крием под контрол и преструвка.

Някои казват: “Те чувствата са проява на слабост, разкриват ни, правят ни уязвими.” Изборът би бил между това да сме “уязвими”, но истински, автентични, неподправени, съответни на чувствата си или “силни”, но всъщност сковани, тревожни, изкуствени, роботизирани човечета, които живеят по инерция.

Паник атаките всъщност са един своеобразен диалог, който провеждаме със себе си. С тези аспекти от личността ни, които са били пренебрегвани, отхвърляни, подтискани, отричани, от които ни е срам и не си признаваме, че имаме. Диалог и с нашата сянка! Ние може да се включим в този диалог, да бъдем искрени и да разберем посланията, да осветлим сянката си и интегрираме тези елементи от нея, които намираме за стойностни и които ще ни направят цялостни и хармонични.

Пътешествие обратно към себе си

Да слезем дълбоко в себе си не е лесно. Понякога е страшно, понякога боли. Но именно там – под пластовете страх и контрол – живее нашата автентичност. Психотерапията е пътешествие обратно към себе си – мястото, където тревожността отстъпва пред смисъла, а паник атаките се превръщат в компас към изцеление.