Вероятно повечето хора стигат до момент от живота си, когато теглят въображаема черта и правят равносметка. За едни тя ще минава през въпроси като – „Колко пари притежавам; известен ли съм; издигнах ли се в кариерата си?“. За други тя би представлявала замисляне над това: „Що за човек съм?“. Тема, която може би ще бъде последвана от екзистенциални въпроси като „Кой съм аз“ и „Какъв е смисълът на живота ми?“. Все въпроси, които под една или друга форма, настояват да получат своите отговори. И по-добре за нас – да им отговорим своевременно.

Именно тогава в съзнанието се появява копнежът за усещане за значимост – потребността да знаем, че животът ни има стойност.

Като говорим за усещане за значимост – как ли би изглеждало то, ако го ограничим само до собственото ни интимно усещане за нас самите? Няма ги чуждата оценка, обратна връзка, похвали или упреци и всичко, което ни валидира и лепва етикетче с цена. Оставаме само ние, на 2 очи със себе си. Но този път – очите са обърнати навътре. Какво ли ще „видят“ те? Или по-точно – какво ли ще усетят? Богатство или недоимък; щедрост или завист; истина или преструвки; живот или съществуване?

Вместо това, често се случва хората да се подхлъзнат и да търсят ориентири навън. И ето как, напълно „естествено“, се впускат в сравнение с другите. Какво се получава – сравняваме това… което е несравнимо. Т.е. един човек с друг. Порочна практика, чийто резултат е – малоценност и срам на изпадналия от надпреварата и изкуствено надута стойност на „победителя“.

Значимост, основана на вътрешно съдържание

А как ли биха изглеждали нещата, ако нашата значимост се състои от действителните ни вътрешни съдържания? От истинната ни същност? От качеството ни? Едва когато се създадем като човек, когото си заслужава да ценим и харесваме – ще се чувстваме и истински значими. Първо за себе си, а след това (като естествено продължение) – и за другите. Защото усещането за значимост е следствие от убедеността ни, че това, което сме – има стойност, дори когато никой не ни ръкопляска. Усещането за значимост се ражда, когато изградим вътрешна цялост, уважение към себе си и осъзната любов към живота.

В терапевтичната си практика често срещам хора, които са постигнали много външни успехи в живота, но вътре в себе си усещат празнота и не се чувстват истински щастливи и удовлетворени. Истинската значимост не се измерва в постижения, а в автентичност. Да си позволим да бъдем просто себе си – това е най-голямата стойност и свобода.